Пътувам с приятели (стари и емигрирали от живота ми, разбира се), някъде из София, но не съвсем. Озоваваме се в част на града, която би трябвало да е Симеоново (отново голяма изненада), но сградите са в типичния за центъра на града стил. И всичко е боядисано в още по-типичното жълто. Фасадите, улиците, колите, дори слънцето свети именно с този цвят, който толкова много обичаме, когато символизира града ни, и толкова много ни дразни във всякакъв друг контекст.
Така, стигам до забавната част. Слизаме от рейса (който се оказва жълт) на нещо като площад, който въобще не би трябвало да бъде там, и се оказва, че има някакво празненство, от тъпите, които гледах по телевизията, докато бях малък и без собствен вкус. На всичкото отгоре точно в този момент се организира някаква игра и точно ние тримата трябва да участваме в нея. Сядаме на нещо като стълбите пред БНБ, докато водещият обяснява нещо и към нас се доближават три облечено в жълто блондинки. Всъщност не се бяха престарали с обличането, но поне бяха уцелили точния цвят. Под възторжените възгласи на публиката две от тях започнаха да тормозят приятелите ми, без да срещат съпротива, както би могло да се очаква… Тормозят не е най-точната дума за това да ги мажат със сладолед и после да ги облизват, но все пак е сравнително подходяща.
И така, седя си аз и се чудя какво търся в този сън, тъй като рядко се случва да мечтая за нещо подобно, било то в съзнание или не, но от друга страна все пак чаках с нетърпение да дойде и моят ред. Не чаках дълго. Третият клонинг на стандартна мъжка мечта се доближи до мен и взе, че ме заговори. Изключително подло - на фона на всичко останало човек би предположил, че и гласът й ще бъде също така захаросан, но той се оказа тих, умен и успокояващ.
И все така, седя си аз, обаче вече може да се каже, че се чувствам на мястото си, защото макар не всички мъже да мечтаем за надарена, разголена и леснодостъпна блондинка, всички до един мечтаем за надарена и разголена блондинка, която може да ти помогне да се отпуснеш и да забравиш за проблемите. Вече не виждах причина да търся смисъл в съня си, тъй като беше прекалено приятен, за да му трябват извинения да се случва, но не всички мислехме така. Концентрирайки огромни количества слънчева светлина в себе си, блондинката реши, че точно това е най-подходящият момент да ми зададе един въпрос - “А ти имаш ли си приятелка?”
Право в целта. За миг през главата ми минаха всевъзможни мисли, като се започне от осъзнаването на факта, че щом може да говори умно, значи няма как да няма поне някакви изисквания и разочарованието, че следователно ще остана на сухо, до приятната мисъл, че всеки момент ще й отговоря и така поне ще разбера отговора на въпроса.
Разбира се, както можеше да се очаква, нищо такова не се случи. Телефонът ми реши, че това е най-подходящият момент да ме събуди за работа.
