dazzled

обичам светът, който мъглата създава, състоянието, в което не знаеш какво ще има зад ъгъла, обичам да се прибирам през мъгла, да вървя и да се чудя дали всичко не е изгоряло или пък си седи. а не да знам как е

erase and rewind

започнах да се срамувам от това, което пиша в блога си, защото имам чувството, че хората, които го четат ме дебнат по един особено неприятен начин. и без това някои от най-важните дори не го отварят, май в такъв случай няма значение къде ще пиша.
започнах да се срамувам, защото започнах да не харесвам някои от тях или да имам тайни. всъщност аз винаги съм имала тайни от всички, но напоследък имам желанието да ги споделя. изкушавам се да си направя блога скрит, за да мога да пиша спокойно “днес се издразних на санти, защото пак се държи като егоистична кучка”. в интерес на истината, мога да го напиша, дори и като знам, че ще го прочете, но после ще се срамувам.
подобно е на чувството, когато слушах само линкин парк и се срамувах, че харесвам някаква песен на някоя поп звезда. в момента слушам кристина агилера и кардиганс и пак не съм убедена, че искам да ми е включен ласт.фм-ът.. това, както и повече пътища, по които криввам напоследък тотално излизат от перфектния образ, който съм си създала за себе си.
тъпо е да ме е срам да споделя, че съм казала на майка ми, че ми проваля бъдещето, защото тя е длъжна да прави компромиси винаги, а не иска. тъпо е, защото все още съм с мисленето на малко дете, че докато не признаеш проблема, той явно не съществува. освен това осъзнавам, че пак не успявам да си кажа снежинко-подобните терзания, но сега май е защото се чувствам натрапник.
а това, което най ме човърка напоследък е, че се чувствам самотна и въпреки това не правя нищо, за да променя това положение. защо?

(by breathless/afterglower. or both, perhaps, I’m not sure)