Мило мое призраче, съжалявам, че толкова време не ти писах, но надявам се знаеш, че ми липсваш.

Справям се, мисля. Материалните неща сравнително лесно успявам да ги подредя. Решението на останалите проблеми ще отнеме доста повече време, отколкото ми се иска, но след три-четири години е нормално да е така. Важното в случая е, че започнах и няма изгледи да се откажа.

И от време на време дори се усмихвам, вместо просто да се смея.

Цикълът е почти завършен, вчера оставих предпоследната от my lovely broken valentines (съжалявам за английския, така ми звучи) на поредната пейка. Почти всичко е свързано с някоя пейка. Или по-точно пейките и фонтаните са си все така там, докато другите неща или вече са променени, или просто никога не са съществували в материалния свят.

Мило мое призраче, толкова ме е страх да не би и аз да тръгна да замествам миналото, че когато чуя песен в клуб или бар първата ми мисъл е дали не е наша. Всъщност се плаша от това, че тя най-вероятно продава цялата ни история. Кристин (или беше Трино?) ме гледаше с любопитство докато витаех някъде, чудейки се за Don’t Look Back in Anger. В крайна сметка песента безрезервно е свързана с други спомени и няма от какво да се плаша. После пък започвам да си припомням. Имаше няколко в началото, които трудно биха били заменени, но по-натам… Post Blue, I Miss You, Sunday, Hammering In My Head, ABC, For the Girl…? No Ordinary Love (вариантът на Deftones, разбира се), Invincible, Затова защото, Calling You - списъкът не е чак толкова голям, макар да има още доста. And now our history is for sale…

Мило призраче, изпитанието ми чак сега започва. Болката си е болка, след като реших да я преодолявам нямаше кой знае какви решения за взимане, въпросът е как ще постъпя след това. Което май вече е настояще, а не бъдеще. Става ми мило и тъжно, когато се замисля как Ляля ме разкритикува, че много бързо ми било минало. Нямаше защо да й обяснявам с подробности какво всъщност се случи, но наистина, някакви си два месеца… Поне все така периодично засичам момиче, което гледа нещата по този начин, за да може после безнадеждно да продължавам да търся, вместо да се примиря. Не става въпрос за кой знае какъв морал, а за простичката разлика между истинската любов и всичко останало.

Най-накрая догледах “Декстър”. Последните епизоди от втория сезон бяха толкова тъпи, че почти убиха впечатленията, оставени от първите, но все пак си бяха част от историята и не съжалявам, че изгубих три-четири часа за тях. А и както обикновено след края съм прекалено критичен, всъщност не бяха чак толкова слаби, като се изключи напасването на всичко само и само заради следващия сезон. I know I’ve been taking things slow with us but that’s not because I don’t have feelings for you, it’s more like I have too many feelings and I just want to make sure to get it right.

Затова Panic Attack! И 1, и 2, и 3, отново и отново, сякаш само това озвучава преходите ми от точка А до точка Б през последните дни.