Мога да говоря за три неща. Четири, всъщност. Шест. Музика, момичета, футбол, игри, политика, колко е гадно всичко.

Нямам желание да говоря за футбол, игри, политика и това колко е гадно всичко. За музика всъщност никак не ме бива. Не може да слушаш група, съставена от трима китаристи и барабанист, а после да си кажеш “Абе, аз защо не си пусна новия на Kataklysm?”, докато междувременно на плейъра намираш само нещо сравнително безлично от рода на Girls Against Boys (indie post hardcore, извинявам се, ама по-глупаво определение за колежанския им рок как не са успели да намерят, отново се извинявам, пост колежански рок, пост е новият прогресив?), и да говориш за музика. Тоест може, но рано или късно изоставам от разговора, тъй като за всеки стил всъщност знам малко. Разбира се, нямам намерение да променя това положение на нещата, слушам музика по начина, който ми харесва, и определено предпочитам да не мога да обоснова някоя теза с примери, но да не се лишавам от разнообразието. Само дето така ми остава една единствена тема.

Момичета. Всъщност мога да говоря за всичко, но те са най-интересни. Възнамерявам винаги да се чувствам като на 11-12, сякаш забелязвайки съществуването им за първи път. За сметка на това пък ги разбирам и те ме обичат по този повод, освен когато ме мразят.

And in the morning it’s girls… Седиш и говориш с момиче. Може да бъде механично. Може и да участваш в процеса на общуване, instead of just standing there, staring at her tits. Приемаме, че това не ти е достатъчно. Вариантите, доколкото ми е известно, са два. Първият - да се правиш на нещо повече от това, което си. Той не е приемлив. Ако тя си струва поне малко, в най-добрия случай ще й стане тъжно-смешно. И да, със сигурност рано или късно ще се усети. Ако човек е достатъчно убедителен лъжец, а момичето - достатъчно загрижено да не си позволи да мисли, може първо да преспиш с нея… Но моите еджърски глупости отхвърлят това развитие на ситуацията така или иначе. Затова остава единственото, което ми се струва смислено - да бъда повече. На момента, по време на разговора, в реално време. Е, те рядко разбират, но това не е тяхна работа.

А за варианта, в който тя казва “Бъди какъвто си!”. Това да бъдеш себе си не означава, че не трябва да се развиваш, дори напротив. А и, например, тя е художник. Или фотограф, за да може повече от вас да се асоциират с образа. :) Непрекъснато мисли какво как да направи, прехвърля безброй варианти, нахвърля идеи, опитва, ако не успее - пак. Прекрасно е да си гений, но в случай, че не си, остава единствено да влагаш усилия, докато постигнеш нещото. Има разлика между това да се стараеш и да се напасваш към образа, който мислиш, че тя иска да види.

ПП. Блогът може да бъде отражение на съзнанието. Естествено е когато мислиш за нещо, при подходящ разговор да го споделиш, обсъдиш. Когато преди това си го написал на място, където всеки може да го прочете, изглежда сякаш се повтаряш. Идеята не е ли просто да обменим мнения и позиции? Мразя да говоря за толкова прости неща, но те са нужни, за да има някаква база, на която да се обосноват по-сложни възгледи.